9. Част първа (Продължение)
Стих 9
Тук Джан Бодуан настоява за едновременното усъвършенстване на две неща, за първи път експлицитно изказва неявно присъщвата и преди теза за едновременно усъвършенстване на природата и жизнеността ("природната същност и съдба" - син мин шуан сю). Този принцип, първо сформулиран от Джан Бодуан стои в основата на всички последващи традиции на "практическия" Даоизъм.
Не е здраво качеството на семето Ин,
когато то е вътре в Ян;
(Ако) се усъвършенства само едното от нещата,
то тя ще стане слаба и хилава.
Ако тялото е изморено - това показва за отсъствие на Дао - Път.
Да се храни енергията, вкусвайки от зората -
всичко това е безумие.
Защото светът не търси способ да открие
скритите олово и живак.
Кога тогава (хората) ще видят срещата
на тигъра и дракона?
Искам, така че ти до край
всичко да възприемеш
за мястото на раждането на телата.
Царят на еликсирите - това е, което обръща
към корена, връща към основата.
В Даоизма през X - XI в. вече зреела, подготвената за появяване теорията на неконфуцианството на династията Сун, от своя страна повлияващо впоследствие на Даоизма, в концепцията за природата на човека, като дарена от Небето същност, на основата, на която от пневмата ум се формира вторичната природа - "природата на телесния склад" (ци дзъ дзъ син). Първата даосите подхранвали, втората следвало да преодоляват. Но с природата на телесния склад е тясно свързано понятието жизненост, което за разлика от неконфуцианските "закони", "съдбата" (т.е. природата, като дар от Небето същност) се е смятала още, като жизнени, несвързани с размисъла и въобще с психическата дейност процеси.
Терминът "природа" (син) се е свързвала с духовната, разумна, Янска страна на човека (шън), а терминът мин - с безтелесната енергийна страна на човешкото същество. И син, и мин все още си оставали форми на пневмата ум (за разлика от неконфуциянството и появяването през XII в. в Даоизма - школи цюан дзън ("Съвършената истина")), превръщаща (син) във форма на битието чисто духовния принцип - ли, като все така мин си оставала пневма по преимущество, в истинския смисъл.
И "жизнеността" (мин), нуждаеща се вече не от преодоляване, а от усъвършенстване, подобно на природата, което да снеме един вид - конфликта "природа - природа на телесния склад", отвеждайки адепта към безсмъртие. "Природата" (син) се наричала още "изначалният дух" (юен шън).
Съответно, "жизнеността" се наричала "изначална пневма" (юен ци). Но те все още остават, повтаряме, две от формите на пневмите в широк смисъл (едната се локализира в главата, другата в средното цинобърно поле).
Духът (природата) се символизира от триграмата "Огън" (ли), в която външните черти - са силните (Ян), а вътрешните - слабите (Ин), от тук са и образите в първата строфа на осемстишието.
Символът на жизнеността - триграма "Вода" е с противоположна символика. В дадения случай ли излиза, като Янска триграма, а кан - като Инска.
В такъв практически смисъл учението за усъвършенстването на син и мин се свежда до това, че в началото адепта се занимава с психо-физически упражнения (гимнастика, дишане, съзерцание), затова вече при чисто медитативните, близки с чанската, практики - той се стреми към овладяването на "недеянието" (у вей) и интуитивното постижение на Дао (това е усъвършенстването на природата).
Само такава двустранна практика води, според Джан Бодуан, към истинното безсмъртие цялото психофизическо същество на човека, за разлика, както от простото физическо удължаване на живота, така и от чисто духовното, извънличностно безсмъртие при будистите.
Природата също така се свързва с същността Ин вътре в Ян и със стихията Дърво. От тук е и образът на мекота, не твърдост у Джан Бодуан. Съответно, за него усъвършенстването на жизнеността укрепва също и природата, и обратно.
Почти цялата следваща част на осемстишието е посветена на критиката, както във външната алхимия (хората, търсещи тайната на безсмъртието във външните вещи - олово и живак), така и в даоските упражнения (дихателни упражнения, хелиотерапия с цел поглъщане на слънчева енергия и т.н.), са части от създаването на новото безсмъртно тяло и усъвършенстване на духа, просто с цел продължение на живота (виж "Джуан Дзъ").
Образът на "мястото на раждането" и "връщането към корена", от една страна, с традиционния даоски образ (който идва още от Дао Дъ Дзин) младенецът у майчиното лоно, или новороденото, а от друга страна - с критиките на даоските методи на сексуална практика.
За даоизма призивът е да се уподоби на детенце (връщане към корена), който означава преди всичко възвръщане към единството с Дао, за творение от неговите дълбини на нов и безсмъртен живот. Адептът е длъжен да пребивава в такова единство с Дао, както плода в утробата на майката - в майчиното тяло; да се храни с неговата храна, да диша с неговото дихание. Между другото, от погледа за човешкото тяло, като на микрокосмос, в който, както и в космоса, напълно присъства Дао и от концепцията за "младенеца", възниква знаменитото "дихание на зародиша" - тай си.
В практиката на вътрешната алхимия този образ приема допълнително значение - образ на безсмъртния зародиш на новото тяло, хранещо тялото на адепта - неговата майчина утроба. С това учение и погледа върху безсмъртния зародиш, като на резултат от взаимодействието на Ин Ци и Ян Ци (тигъра и дракона, оловото и живака, и т.н.) е свързано също и с враждебното отношение на вътрешните алхимици към даоските методи на сексуална практика, предполагащи, че организмът на адепта - мъж има нужда от придобиване на безсмъртие от допълнителни женски енергии, получени благодарение на полов акт, и обратно.
За адепта на вътрешната алхимия подобна гледна точка е също толкова неприемлива, колкото и спирането върху тази на външната алхимия: щом човек - това е микрокосмос, вече имащ в тялото си цялата пълнота на мъжки и женски енергии (янски и ински), то защо са му необходими веществени допълнения от вън?! За това теоретическо обосноваване неведнъж се добавяло и възприетото от будистките монаси отвращение към "греха" на чувствената физическа любов. В този ред на мисли възниква историческия парадокс: сексуалната практика на даосите, произлизаща от тази нишка, от която и бъдещата вътрешна алхимия, израстваща от корените на този представен пласт, че и вътрешната алхимия, и развиващата се паралелно с нея, ползваща се почти тъждествено с тази на вътрешната алхимия терминология и методология (не е чудно, че езиковите трактати по "изкуството на вътрешния покой", така силно напомнят на езика в съчиненията по вътрешна алхимия, както по лексика и образност, така и по стилистика), в един момент се оказва изключена от сферата на ортодоксалния вътрешно алхимичен Даоизъм, превръщайки се в част от ученията и религиозните практики на не съвсем правоверни и малко подозрителни от гледна точка на литургическите и манастирски ортодоксии на даосите - магове (виж Торчинов Е. А., 1982, IV, с. 105 - 107).
Евгений Торчинов
